Подвигът на капитан Радков или спасяването на Балчик..
“Русите проливаха толкова кръв за нас, сложиха костите си за да извоюват нашата свобода, и ето че сполучиха и изведнъж, като че ли всичко пропадна с Берлински договор, ако мога така да се изразя.”
Още с влизането на България в Първата световна война през октомври 1916г. главните сили на Антантата решават да респектират новия си враг и координират своите действия, подлагайки на разрушителни бомбардировки българското Беломорско и Черноморско крайбрежие. Ударът, нанесен от англо-френския съюзнически флот върху беломорските ни пристанища, е изненадващ и предизвиква гневна реакция сред обществото ни, а когато няколко дни по-късно руски кораби започват да бомбардират Варна, българите са потресени. Като отговор на тази агресия за кратко дори храм-паметникът “Св. Александър Невски” е преименуван на “Св. Св. Кирил и Методий”.
Руските бомбардировки по Черноморието ни зачестяват, след като България през 1916 г. започва война с Румъния. С блестяща десантна операция на 5 септември 1916 г. българският флот овладява Балчик. Градът е важен за снабдяването на Трета българска армия, воюваща в Добруджа. Това кара руският флот да предприеме действия срещу селището и така на 7 и 9 септември 1916 г., без да срещнат съпротива, руски кораби откриват огън по града, нанасяйки значителни щети – разрушени са множество сгради, сред които най-голямата мелница в България. Българското командване решава да постави брегова артилерийска позиция край Балчик. От Варна е преместена една батарея под командването на капитан Георги Радков.
Георги Радков е роден в Разград през 1889 г. в семейството на военен. Като артилерист, взема участие в едни от най-важните битки през Балканската война – при Лозенград, Бунар Хисар, Одрин, Чаталджа. За около година служи в бреговата артилерия във Варна. През Първата световна война участва в разгрома на Сърбия като командир на гаубична батарея от Видинския тежък артилерийски полк. През лятото на 1916 г. е назначен за командир на батареята, която през есента е преместена край Балчик.
На 12 декември 1916 г., след като вече България е освободила Добруджа, Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) правят официално предложение за спиране на войната и възстановяване на мира в Европа. Вместо да даде положителен отговор, Руската империя заповядва на своя флот поредна атака над българското крайбрежие. На 13 декември три руски бойни кораба се насочват към Балчик (към този момент България е спечелила войната в Добружда, т.е. атаката е стратегически необоснована и има за цел сплашване на българското население ). Превъзходството на руските сили е смазващо – само флагманският кораб “Память Меркурия” е в състояние за минута да изстреля снаряди, с общо тегло, надвишаващо 70 пъти, това, с което бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти…
Въпреки явното превъзходство на противника и липсата на опит, кап. Радков проявява самообладание и успява да мотивира своите артилеристи. Те откриват огън срещу руските кораби и така отвличат вниманието им от самия град. При невероятно трудни условия – руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите проявяват нечувано мъжество и всеотдайност – според фабричните специфики на бреговите оръдия, те са в състояние да произвеждат по 1 изстрел за минута, но нашите артилеристи успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. На практика техните снаряди не би трябвало да нанасят поражения по дебелата броня на “Память Меркурия”, но българите успяват да направят няколко точни попадения, предизвиквайки взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. В защитата на Балчик участват също водосамолети и първата българска подводница UB-18. Балчик търпи сериозни поражения, има жертви сред мирното население. Ожесточеният отпор на българската брегова артилерия обаче спасява града от пълно разрушение – той е амфитеатрално разположен и гъсто застроен – на практика всеки изстрелян снаряд означава точно попадение.
След войната съдбата е немилостива към героя от Балчик – кап. Радков. Макар и за кратко да заема дипломатически длъжности, той е свързан с БЗНС и след преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван и пребит от новата власт. След атентата в черквата “Св. Неделя” е отново арестуван. През 30-те години обстановката в страната се нормализира и правителството оценява заложбите на офицера – той има богат опит и владее 5 езика. Кап. Радков служи в строителни войски, назначен е за кмет и околийски управител в различни селища. Именно като околийски управител на Оряхово го заварва деветосептемврийския преврат. “Народният” съд го привлича като обвиняем и го осъжда на смърт, въпреки връзките му със земеделското правителство, въпреки репресиите, на които го подлага правителството на А. Цанков и най-вече въпреки проявения героизъм в трите войни за национално обединение. Присъдата е изпълнена на 25 март 1945 г.
През 2007 офицерът е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името “Капитан Георги Радков”. Подвигът на кап. Радков и на подчинените му макар и да не е широко е известен, завинаги остава в паметта на признателните жители на Балчик…
Още с влизането на България в Първата световна война през октомври 1916г. главните сили на Антантата решават да респектират новия си враг и координират своите действия, подлагайки на разрушителни бомбардировки българското Беломорско и Черноморско крайбрежие. Ударът, нанесен от англо-френския съюзнически флот върху беломорските ни пристанища, е изненадващ и предизвиква гневна реакция сред обществото ни, а когато няколко дни по-късно руски кораби започват да бомбардират Варна, българите са потресени. Като отговор на тази агресия за кратко дори храм-паметникът “Св. Александър Невски” е преименуван на “Св. Св. Кирил и Методий”.
Руските бомбардировки по Черноморието ни зачестяват, след като България през 1916 г. започва война с Румъния. С блестяща десантна операция на 5 септември 1916 г. българският флот овладява Балчик. Градът е важен за снабдяването на Трета българска армия, воюваща в Добруджа. Това кара руският флот да предприеме действия срещу селището и така на 7 и 9 септември 1916 г., без да срещнат съпротива, руски кораби откриват огън по града, нанасяйки значителни щети – разрушени са множество сгради, сред които най-голямата мелница в България. Българското командване решава да постави брегова артилерийска позиция край Балчик. От Варна е преместена една батарея под командването на капитан Георги Радков.
Георги Радков е роден в Разград през 1889 г. в семейството на военен. Като артилерист, взема участие в едни от най-важните битки през Балканската война – при Лозенград, Бунар Хисар, Одрин, Чаталджа. За около година служи в бреговата артилерия във Варна. През Първата световна война участва в разгрома на Сърбия като командир на гаубична батарея от Видинския тежък артилерийски полк. През лятото на 1916 г. е назначен за командир на батареята, която през есента е преместена край Балчик.
На 12 декември 1916 г., след като вече България е освободила Добруджа, Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) правят официално предложение за спиране на войната и възстановяване на мира в Европа. Вместо да даде положителен отговор, Руската империя заповядва на своя флот поредна атака над българското крайбрежие. На 13 декември три руски бойни кораба се насочват към Балчик (към този момент България е спечелила войната в Добружда, т.е. атаката е стратегически необоснована и има за цел сплашване на българското население ). Превъзходството на руските сили е смазващо – само флагманският кораб “Память Меркурия” е в състояние за минута да изстреля снаряди, с общо тегло, надвишаващо 70 пъти, това, с което бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти…
Въпреки явното превъзходство на противника и липсата на опит, кап. Радков проявява самообладание и успява да мотивира своите артилеристи. Те откриват огън срещу руските кораби и така отвличат вниманието им от самия град. При невероятно трудни условия – руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите проявяват нечувано мъжество и всеотдайност – според фабричните специфики на бреговите оръдия, те са в състояние да произвеждат по 1 изстрел за минута, но нашите артилеристи успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. На практика техните снаряди не би трябвало да нанасят поражения по дебелата броня на “Память Меркурия”, но българите успяват да направят няколко точни попадения, предизвиквайки взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. В защитата на Балчик участват също водосамолети и първата българска подводница UB-18. Балчик търпи сериозни поражения, има жертви сред мирното население. Ожесточеният отпор на българската брегова артилерия обаче спасява града от пълно разрушение – той е амфитеатрално разположен и гъсто застроен – на практика всеки изстрелян снаряд означава точно попадение.
След войната съдбата е немилостива към героя от Балчик – кап. Радков. Макар и за кратко да заема дипломатически длъжности, той е свързан с БЗНС и след преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван и пребит от новата власт. След атентата в черквата “Св. Неделя” е отново арестуван. През 30-те години обстановката в страната се нормализира и правителството оценява заложбите на офицера – той има богат опит и владее 5 езика. Кап. Радков служи в строителни войски, назначен е за кмет и околийски управител в различни селища. Именно като околийски управител на Оряхово го заварва деветосептемврийския преврат. “Народният” съд го привлича като обвиняем и го осъжда на смърт, въпреки връзките му със земеделското правителство, въпреки репресиите, на които го подлага правителството на А. Цанков и най-вече въпреки проявения героизъм в трите войни за национално обединение. Присъдата е изпълнена на 25 март 1945 г.
През 2007 офицерът е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името “Капитан Георги Радков”. Подвигът на кап. Радков и на подчинените му макар и да не е широко е известен, завинаги остава в паметта на признателните жители на Балчик…
Генерал Едуард Тотлебен – освободителят на Плевен
“Не аз победих Осман, а гладът”
На 8 май 1818г. в Митава – днешна Латвия, е роден един от големите руски генерали, участвали в Руско-турската война(1877-1878г.) – Едуард Иванович Тотлебен. Отраства в семейството на дребен немски аристократ, достигнал поста си благодарение на търговските си умения. Самият Едуард също има наклонности към търговията, житейският му път обаче го отвежда в съвсем друга посока - военното поприще. На 17 годишна възраст постъпва в Санкт-петербургското военно-инженерно училище, което завършва успешно през 1838г. Две години по-късно постъпва на служба в руската армия. Пратен е да служи в Кавказ и през 1847-1848 година участва на фронта вКавказката война. През 1851г. заради показаните способности е назначен за началник на инженерните части на Гвардейския и Гренадирския корпус. Две години по-късно, през 1853г. е изпратен са служи в Дунавската руска армия по време на Кримската война. Там служи като помощник на генерал Карл Шилдер и организира транспортирането на руски войски през река Дунав. По време на бойните действия изготвя плановете за нападение на крепостта Калафат, а след като офицер Шилдер е ранен, Едуард Тотлебен оглавява обсадата на укрепената Силистра. През 1854г. е зачислен в редиците на Кримската армия, като му е възложена изключително важна задача – отбраната на град Севастопол. Построените от него отбранителни съоръжения спасяват живота на хиляди руски военнослужещи и мирни граждани.
След края на Кримската война се оттегля за кратко от военната кариера, като заминава за чужбина. Изучава инженерството в много от водещите европейски сили – Франция, Германия и Нидерландия. След пребиваването извън граница отново се завръща в Русия, където е назначен на работа и е издигнат в чин генерал-лейтенант. През1871г. е повишен в генерал от инженерните войски и се заема с изграждането на отбранителни съоръжения в западните територии на родината си, назначен е и за разпоредител по отбраната на Черноморското крайбрежие. През 1877г., когато Русия влиза в поредния военен конфликт с Османската империя, Едуард Тотлебен отново е призован да вземе участие в бойните действия.Неуспешните действия срещу турския гарнизон в Плевен водят до тежки човешки, морални и тактически загуби на руснаците. В тази сложна ситуация, Тотлебен е командирован в Дунавската армия, за да разработи план за превземането на добре пазената крепост. Турската армия, водена от Осман паша е поставена под пълна блокада, а руснаците намират най-добрия начин да се противопоставят на системата от редути. Генерал Едуард Тотлебен се превръща във фактическия командир на Западния отряд и в главния “виновник” за освобождаването на град Плевен. На 10 декември, блокираната турска войска излиза от укрепленията си и се опитва да пробие блокадния пръстен и да отстъпи. Този ход на османците обаче се оказва напълно погрешен, те оставят на бойното поле 6 000 загинали, а главнокомандващият Осман паша е принуден да капитулира. След победата и пленяването на Западната османска армия, руският офицер застава начело на Източния отряд.
След загубата на империята и подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878г., Тотлебен остава на Балканите за близо година, като командир на действащата руска армия в региона. С негова намеса започват да се вземат мерки за самоотбраната на новоосвободения народ. Той се застъпва за българите и убеждава император Александър II да въоръжи мирното българско население с оръжие, което е останало след превъоръжаване на руската армия. За огромните си заслуги към Москва,Тотлебен е награден с най-високи отличия - Орден “Свети Георги” II степен и Орден “Свети Андрей Первозваний”. По случай годишнината от сраженията при Севастопол получава титла граф и е назначен за член на Държавния съвет. Последователно става губернатор на Одеса, а по-късно на Вилно, като и в двата случая поема лично управлението на войските в региона. През 1882г., вече на възраст, а и тежко болен, заминава за Германия, за да се лекува. Там среща и смъртта си, на 19 юни 1884г., в градчето Бад Зоден. Приносът на генерал Едуард Иванович Тотлебен за освобождението на България е огромен. На негово име са кръстени с.Тотлебен край Плевен, булевард “Генерал Едуард И. Тотлебен” в София. В негова чест е построен и голям паметник в парк “Кайлъка” – Плевен. Огромно достижение на военната кариера на руския офицер са разработките му в областта на фортификацията, които се оценяват като нова епоха във военното дело и се ползват и до ден днешен.
На 8 май 1818г. в Митава – днешна Латвия, е роден един от големите руски генерали, участвали в Руско-турската война(1877-1878г.) – Едуард Иванович Тотлебен. Отраства в семейството на дребен немски аристократ, достигнал поста си благодарение на търговските си умения. Самият Едуард също има наклонности към търговията, житейският му път обаче го отвежда в съвсем друга посока - военното поприще. На 17 годишна възраст постъпва в Санкт-петербургското военно-инженерно училище, което завършва успешно през 1838г. Две години по-късно постъпва на служба в руската армия. Пратен е да служи в Кавказ и през 1847-1848 година участва на фронта вКавказката война. През 1851г. заради показаните способности е назначен за началник на инженерните части на Гвардейския и Гренадирския корпус. Две години по-късно, през 1853г. е изпратен са служи в Дунавската руска армия по време на Кримската война. Там служи като помощник на генерал Карл Шилдер и организира транспортирането на руски войски през река Дунав. По време на бойните действия изготвя плановете за нападение на крепостта Калафат, а след като офицер Шилдер е ранен, Едуард Тотлебен оглавява обсадата на укрепената Силистра. През 1854г. е зачислен в редиците на Кримската армия, като му е възложена изключително важна задача – отбраната на град Севастопол. Построените от него отбранителни съоръжения спасяват живота на хиляди руски военнослужещи и мирни граждани.
След края на Кримската война се оттегля за кратко от военната кариера, като заминава за чужбина. Изучава инженерството в много от водещите европейски сили – Франция, Германия и Нидерландия. След пребиваването извън граница отново се завръща в Русия, където е назначен на работа и е издигнат в чин генерал-лейтенант. През1871г. е повишен в генерал от инженерните войски и се заема с изграждането на отбранителни съоръжения в западните територии на родината си, назначен е и за разпоредител по отбраната на Черноморското крайбрежие. През 1877г., когато Русия влиза в поредния военен конфликт с Османската империя, Едуард Тотлебен отново е призован да вземе участие в бойните действия.Неуспешните действия срещу турския гарнизон в Плевен водят до тежки човешки, морални и тактически загуби на руснаците. В тази сложна ситуация, Тотлебен е командирован в Дунавската армия, за да разработи план за превземането на добре пазената крепост. Турската армия, водена от Осман паша е поставена под пълна блокада, а руснаците намират най-добрия начин да се противопоставят на системата от редути. Генерал Едуард Тотлебен се превръща във фактическия командир на Западния отряд и в главния “виновник” за освобождаването на град Плевен. На 10 декември, блокираната турска войска излиза от укрепленията си и се опитва да пробие блокадния пръстен и да отстъпи. Този ход на османците обаче се оказва напълно погрешен, те оставят на бойното поле 6 000 загинали, а главнокомандващият Осман паша е принуден да капитулира. След победата и пленяването на Западната османска армия, руският офицер застава начело на Източния отряд.
След загубата на империята и подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878г., Тотлебен остава на Балканите за близо година, като командир на действащата руска армия в региона. С негова намеса започват да се вземат мерки за самоотбраната на новоосвободения народ. Той се застъпва за българите и убеждава император Александър II да въоръжи мирното българско население с оръжие, което е останало след превъоръжаване на руската армия. За огромните си заслуги към Москва,Тотлебен е награден с най-високи отличия - Орден “Свети Георги” II степен и Орден “Свети Андрей Первозваний”. По случай годишнината от сраженията при Севастопол получава титла граф и е назначен за член на Държавния съвет. Последователно става губернатор на Одеса, а по-късно на Вилно, като и в двата случая поема лично управлението на войските в региона. През 1882г., вече на възраст, а и тежко болен, заминава за Германия, за да се лекува. Там среща и смъртта си, на 19 юни 1884г., в градчето Бад Зоден. Приносът на генерал Едуард Иванович Тотлебен за освобождението на България е огромен. На негово име са кръстени с.Тотлебен край Плевен, булевард “Генерал Едуард И. Тотлебен” в София. В негова чест е построен и голям паметник в парк “Кайлъка” – Плевен. Огромно достижение на военната кариера на руския офицер са разработките му в областта на фортификацията, които се оценяват като нова епоха във военното дело и се ползват и до ден днешен.
Димитър Ценов – човекът, който остави всичко на родината си
Несъмнено, когато всеки от нас чуе определението “щедър дарител” в съзнанието му изникват образите на братята Евлоги и Христо Георгиеви, които завещават огромна част от имуществото си на училища, болници и църкви. Българската история обаче помни една личност, чието име вероятно мнозина от нас дори не са чували. В следващите редове ще ви разкажем за човека, който каза думите: “Като принасям своята скромна лепта на народния олтар, свършвам с благопожеланието, щото българския народ да върви безспир по пътя на културния напредък.”
Димитър Апостолов Ценов (1852-1932) е български търговец и предприемач, родом от Свищов. Произхожда от богато семейство, но въпреки това пътят към успеха му е дълъг. Първоначално работи като чиновник в румънските държавни железници и предприемач при изграждането на жп линии. По-късно се отдава на търговска дейност – внася строителни материали, метали, селскостопански инвентар, като търгува с Виена, Лайпциг, Бон, Лондон. За кратко време успява да натрупа значителен капитал, с които започва да подпомага непрестанно българската емиграция в Букурещ. През 90-те години на XIX в. проектира изграждането на петролна рафинерия край Бургас, през 1907 г. получава от правителството концесия за строежа на фабрика за цимент край Златна Панега. Участва като акционер в дружеството София – Мездра – Видин.
Димитър Ценов се превръща в един от най-богатите и предприемчиви българи в края на XIX и началото на XX век. Влиза и в политиката като народен представител в IV Велико народно събрание. Българската история обаче го запомня с нещо, което се случва през 1912 година. На 1 септември той прави свой наследник българската държава,като й завещава всичките си движими и недвижими имоти, пари, ценни книжа, в български и чужди банки, както и къщи и дворни места в София. Едно от желанията на Ценов е да се създаде дарителски фонд на негово име, чрез който да бъде създаден университет, в който да се изучават търговски и финансови науки, банково и застрахователно дело. Силното му желание това да се случи се потвърждава от думите му: ”ако успее то ( бел. ред. търговското съсловие) да се постави на висотата, която му подобава, ще има решающе значение в съдбата на родината ни”.
Така, благодарение на един щедър българин, през 1936 година в Свищов се създава Стопанска академия “Д. А. Ценов. Всички знаем за нея, но дали всички си даваме сметка вследствие на какво тя съществува? Дали за някого днес е възможно да си представи какво значи да дариш цялото си имущество на сънародниците си без да поискаш нищо в замяна? Някога са живеели българи като Димитър Ценов, за които най-важното и необходимо нещо е било да оставят след себе си следа, да помогнат за благополучието на родината. Това е бил техен идеал. Това, с което трябва да бъде запомнен този българин не са 5-те милиона златни лева, които е дарил за университета в Свищов. Те са само показател за това на какво е бил способен за родната си земя. Никоя парична сума не може да бъде равнозначна на волята, желанието и усилието на българите като него. Нека днес, когато заобикалящият ни свят се е изменил до неузнаваема степен, поне за миг да си спомним за хората, дали мило и драго за България и да се поучим от тях.
На 21 май 1932 г. в София, след дълго боледуване, Димитър Ценов умира. Погребан е в Свищов, в двора на църквата “Св. Св. Петър и Павел” с големи почести, израз на благодарността и признателността на неговите съграждани за стореното от него.
Димитър Апостолов Ценов (1852-1932) е български търговец и предприемач, родом от Свищов. Произхожда от богато семейство, но въпреки това пътят към успеха му е дълъг. Първоначално работи като чиновник в румънските държавни железници и предприемач при изграждането на жп линии. По-късно се отдава на търговска дейност – внася строителни материали, метали, селскостопански инвентар, като търгува с Виена, Лайпциг, Бон, Лондон. За кратко време успява да натрупа значителен капитал, с които започва да подпомага непрестанно българската емиграция в Букурещ. През 90-те години на XIX в. проектира изграждането на петролна рафинерия край Бургас, през 1907 г. получава от правителството концесия за строежа на фабрика за цимент край Златна Панега. Участва като акционер в дружеството София – Мездра – Видин.
Димитър Ценов се превръща в един от най-богатите и предприемчиви българи в края на XIX и началото на XX век. Влиза и в политиката като народен представител в IV Велико народно събрание. Българската история обаче го запомня с нещо, което се случва през 1912 година. На 1 септември той прави свой наследник българската държава,като й завещава всичките си движими и недвижими имоти, пари, ценни книжа, в български и чужди банки, както и къщи и дворни места в София. Едно от желанията на Ценов е да се създаде дарителски фонд на негово име, чрез който да бъде създаден университет, в който да се изучават търговски и финансови науки, банково и застрахователно дело. Силното му желание това да се случи се потвърждава от думите му: ”ако успее то ( бел. ред. търговското съсловие) да се постави на висотата, която му подобава, ще има решающе значение в съдбата на родината ни”.
Така, благодарение на един щедър българин, през 1936 година в Свищов се създава Стопанска академия “Д. А. Ценов. Всички знаем за нея, но дали всички си даваме сметка вследствие на какво тя съществува? Дали за някого днес е възможно да си представи какво значи да дариш цялото си имущество на сънародниците си без да поискаш нищо в замяна? Някога са живеели българи като Димитър Ценов, за които най-важното и необходимо нещо е било да оставят след себе си следа, да помогнат за благополучието на родината. Това е бил техен идеал. Това, с което трябва да бъде запомнен този българин не са 5-те милиона златни лева, които е дарил за университета в Свищов. Те са само показател за това на какво е бил способен за родната си земя. Никоя парична сума не може да бъде равнозначна на волята, желанието и усилието на българите като него. Нека днес, когато заобикалящият ни свят се е изменил до неузнаваема степен, поне за миг да си спомним за хората, дали мило и драго за България и да се поучим от тях.
На 21 май 1932 г. в София, след дълго боледуване, Димитър Ценов умира. Погребан е в Свищов, в двора на църквата “Св. Св. Петър и Павел” с големи почести, израз на благодарността и признателността на неговите съграждани за стореното от него.
Атанас Буров - човекът, който обичаше България
“Аз не съм песимист. Аз съм дълбоко убеден, че каузата на България не е загубена и бих желал да вдъхна във вас същата вяра, да повдигна вашите сърца,да ви дам малко от моя оптимизъм, защото оптимизмът е извор на вяра и енергия,а българският народ има нужда в днешния момент от едното и от другото, за да търпи,да се надява и да действува…”
Атанас Буров е роден в Горна Оряховица на 30 януари 1875. Учи в родния си град и в Априловската гимназия в Габрово. Завършва право и икономика в Сорбоната в Париж през 1903. След завръщането си от Париж Атанас Буров също навлиза в банковото дело, както правят и двамата му братя. Увлича се и от политика и журналистика. Активен член на Народната партия, той става народен представител. Политическите си възгледи излага във вестник „Мир”.Участва в Балканската война като подпоручик и е отличен с орден „За храброст”. На 6 октомври 1917 г. Атанас Буров влиза в кабинета на Александър Стамболийски като министър на търговията и промишлеността, но от 1 май 1920 г. отново е в опозиция.
През ноември 1920 г. се обединяват Народната и Народнопрогресивната партия в Обединена
Народнопрогресивна партия, за секретар на която е избран правителството на Ляпчев (1926 – 1931 г.) Атанас Буров е министър на външните работи. Сложната вътрешна и външна обстановка изисква доста усилия от страна на външния министър, който заедно с финансовия министър Владимир Молловпостига редица успехи – отпускането през 1928 г. на заем, наречен „Стабилизационен” с цел стабилизиране на националната валута, развитие на транспорта и укрепване на съобщителните линии.
Атанас Буров предвижда и избухването на Втората световна война. Той има идея да създаде консервативен антифашистки фронт, за което отправя многобройни призиви, но до консолидиране на дясно ориентираните политически сили не се стига. Съгласява се да влезе в правителството на К. Муравиев с идеята за спасяване на България. Обявената ни от СССР война води след себе си радикални промени. Старият политик остава привърженик на парламентаризма и демокрацията. Осъден от Народния съд, той лежи в затвора, а през 1948 г. е изселен в Дряново. През 1951 г. отново е задържан и осъден от Народния съд на 20 години затвор. Макар че Буров води достоен живот, далеч не може да се каже, че смъртта му е подобаваща, а даже напротив – отношението на управляващите към него е унизително и обидно. Умира в Пазарджишкия затвор на 15 май 1954 г. от хроничен миокардит и пълна сърдечна недостатъчност на 79 – годишна възраст.
Атанас Буров е роден в Горна Оряховица на 30 януари 1875. Учи в родния си град и в Априловската гимназия в Габрово. Завършва право и икономика в Сорбоната в Париж през 1903. След завръщането си от Париж Атанас Буров също навлиза в банковото дело, както правят и двамата му братя. Увлича се и от политика и журналистика. Активен член на Народната партия, той става народен представител. Политическите си възгледи излага във вестник „Мир”.Участва в Балканската война като подпоручик и е отличен с орден „За храброст”. На 6 октомври 1917 г. Атанас Буров влиза в кабинета на Александър Стамболийски като министър на търговията и промишлеността, но от 1 май 1920 г. отново е в опозиция.
През ноември 1920 г. се обединяват Народната и Народнопрогресивната партия в Обединена
Народнопрогресивна партия, за секретар на която е избран правителството на Ляпчев (1926 – 1931 г.) Атанас Буров е министър на външните работи. Сложната вътрешна и външна обстановка изисква доста усилия от страна на външния министър, който заедно с финансовия министър Владимир Молловпостига редица успехи – отпускането през 1928 г. на заем, наречен „Стабилизационен” с цел стабилизиране на националната валута, развитие на транспорта и укрепване на съобщителните линии.
Атанас Буров предвижда и избухването на Втората световна война. Той има идея да създаде консервативен антифашистки фронт, за което отправя многобройни призиви, но до консолидиране на дясно ориентираните политически сили не се стига. Съгласява се да влезе в правителството на К. Муравиев с идеята за спасяване на България. Обявената ни от СССР война води след себе си радикални промени. Старият политик остава привърженик на парламентаризма и демокрацията. Осъден от Народния съд, той лежи в затвора, а през 1948 г. е изселен в Дряново. През 1951 г. отново е задържан и осъден от Народния съд на 20 години затвор. Макар че Буров води достоен живот, далеч не може да се каже, че смъртта му е подобаваща, а даже напротив – отношението на управляващите към него е унизително и обидно. Умира в Пазарджишкия затвор на 15 май 1954 г. от хроничен миокардит и пълна сърдечна недостатъчност на 79 – годишна възраст.
Димитър Списаревски – първата жива торпила
“За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!” - полковник-летец Стоян Стоянов
Да бъдеш герой на 14 години или историята на Райчо Николов
“Душата ми изгаря за Балкана”
Героят на този брой на рубриката “Забравените герои” е Райчо Николов, който се ражда в балканското село Райковци на 1 юни през далечната 1840 г. Рано остава сирак и чиракува в Търново, а после и в Русе. През 1853 г. избухва Кримската война и военните действия бързо достигат Балканския полуостров и българските земи. По това време в Русе е разположен мощен турски гарнизон. Младият Райчо е приютен от русенски кожухар, в чиито дом се помещава кръчма. Именно там българчето дочува от турски офицери за план на турското командване, целящ части на русенския гарнизон да преплават Дунав и изненадващо да нападнат руския корпус при Гюргево.
По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от османското владичество. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление. Това прави и Васил Кожухаров, който е приютил младия Райчо. Когато момчето му споделя какво е дочуло от турските офицери, Кожухаров го насърчава в храброто му намерение – едва 14-годишен и не умеещ да плува добре, Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Под мишниците на момчето са завързани кратунки, за да му помагат, колкото е възможно, и храбрият юноша се хвърля в Дунав. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята, според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него, а достигайки отсрещния бряг е премръзнал и силно изтощен. Посрещнат е от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.
На 25 юни 1854 г. турците предприемат “изненадващо” според тях нападение, но русите са осведомени за него и посрещат противника с мощни артилерийски залпове и с упорита съпротива осуетяват плана на турското командване. Едва ли руското разузнаване е узнало за нападението само от Райчо Николов, но неговите сведения със сигурност са имали своята висока стойност. Доказателство за това е фактът, че подвигът на момчето е веднага оценен от руското командване. Българинът е награден с медал “За усърдие” от ген. Горчаков, а самият император Николай I го награждава с дворянско звание и с възможността да се обучава в руско военно училище. Българинът служи в руската армия, но никога не забравя отечеството си и сам споделя:
Познава се с Христо Ботев и други български революционери, включва се като доброволец в Сръбско-турската война от 1876г., в която се отличава с храбростта си и получава сръбски отличия и чин майор от сръбската пехота. Използва връзките си, за да се срещне с император Александър II и да му разкаже за турските зверства при потушаването на Априлското въстание.
Завръщайки се в Русия участва активно в подготовката на българското опълчение, през 1877г, издава първия български военен устав, а в самата война е ротен командир и участва в едни отнай-кръвопролитните сражения при Шипка. За героизма си през Освободителната война получава орден “Св. Анна”.
След войната Райчо Николов е кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, сред народа е познат като капитан Райчо или дядо Райчо – не заради възрастта си, а заради богатия си житейски опит.
През 1885 г. майорът извършва може би най-значимото си дело – включва се активно в подготовката и осъществяването на Съединението. След превземането на Пловдив от революционерите е назначен е за комендант града. За съжаление героят, които през целия си живот се бори за свободата на България, пада убит не в битка, а при трагичен инцидент. В деня на Съединението началникът на Пловдивската пощенска станция Коста(дин) Тодоров прострелва смъртоносно майора.И досега подбудите на убиеца не са изяснени – според една версия е бил пиян, според друга се е страхувал от арест, а според трета се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия. На погребението на капитан Райчо се стичат повече от 50 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.
И до днес капитан Райчо остава в паметта на признателните пловдивчани и е пример за родолюбие и невероятен героизъм – пример за това, че любовта към отечеството се заражда у патриотите още в детството и, че човек е способен на подвизи, независимо от възрастта си.
Героят на този брой на рубриката “Забравените герои” е Райчо Николов, който се ражда в балканското село Райковци на 1 юни през далечната 1840 г. Рано остава сирак и чиракува в Търново, а после и в Русе. През 1853 г. избухва Кримската война и военните действия бързо достигат Балканския полуостров и българските земи. По това време в Русе е разположен мощен турски гарнизон. Младият Райчо е приютен от русенски кожухар, в чиито дом се помещава кръчма. Именно там българчето дочува от турски офицери за план на турското командване, целящ части на русенския гарнизон да преплават Дунав и изненадващо да нападнат руския корпус при Гюргево.
По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от османското владичество. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление. Това прави и Васил Кожухаров, който е приютил младия Райчо. Когато момчето му споделя какво е дочуло от турските офицери, Кожухаров го насърчава в храброто му намерение – едва 14-годишен и не умеещ да плува добре, Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Под мишниците на момчето са завързани кратунки, за да му помагат, колкото е възможно, и храбрият юноша се хвърля в Дунав. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята, според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него, а достигайки отсрещния бряг е премръзнал и силно изтощен. Посрещнат е от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.
На 25 юни 1854 г. турците предприемат “изненадващо” според тях нападение, но русите са осведомени за него и посрещат противника с мощни артилерийски залпове и с упорита съпротива осуетяват плана на турското командване. Едва ли руското разузнаване е узнало за нападението само от Райчо Николов, но неговите сведения със сигурност са имали своята висока стойност. Доказателство за това е фактът, че подвигът на момчето е веднага оценен от руското командване. Българинът е награден с медал “За усърдие” от ген. Горчаков, а самият император Николай I го награждава с дворянско звание и с възможността да се обучава в руско военно училище. Българинът служи в руската армия, но никога не забравя отечеството си и сам споделя:
Познава се с Христо Ботев и други български революционери, включва се като доброволец в Сръбско-турската война от 1876г., в която се отличава с храбростта си и получава сръбски отличия и чин майор от сръбската пехота. Използва връзките си, за да се срещне с император Александър II и да му разкаже за турските зверства при потушаването на Априлското въстание.
Завръщайки се в Русия участва активно в подготовката на българското опълчение, през 1877г, издава първия български военен устав, а в самата война е ротен командир и участва в едни отнай-кръвопролитните сражения при Шипка. За героизма си през Освободителната война получава орден “Св. Анна”.
След войната Райчо Николов е кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, сред народа е познат като капитан Райчо или дядо Райчо – не заради възрастта си, а заради богатия си житейски опит.
През 1885 г. майорът извършва може би най-значимото си дело – включва се активно в подготовката и осъществяването на Съединението. След превземането на Пловдив от революционерите е назначен е за комендант града. За съжаление героят, които през целия си живот се бори за свободата на България, пада убит не в битка, а при трагичен инцидент. В деня на Съединението началникът на Пловдивската пощенска станция Коста(дин) Тодоров прострелва смъртоносно майора.И досега подбудите на убиеца не са изяснени – според една версия е бил пиян, според друга се е страхувал от арест, а според трета се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия. На погребението на капитан Райчо се стичат повече от 50 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.
И до днес капитан Райчо остава в паметта на признателните пловдивчани и е пример за родолюбие и невероятен героизъм – пример за това, че любовта към отечеството се заражда у патриотите още в детството и, че човек е способен на подвизи, независимо от възрастта си.